С Какви са някои от идеите на Министерството на културата за реформата в сценичните изкуства, написа преди дни в. “Труд”. Днес ви предлагаме мнението на актьора, режисьор и директор на Модерен театър Ивайло Христов за промените в театъра.
Безсмислена би била всяка реформа, ако преди това не се осигурят необходимите лостове за финансиране на изкуството. Нужен е сериозен закон за театъра и работещ закон за меценатството. Трябва да се открият и приложат всички финансови механизми, чрез които инвестирането в изкуството да бъде въпрос на чест за всеки бизнесмен. Така държавата ще помогне сама на себе си и няма да се срамува от жалкия си неподлежащ на коментар бюджет за култура.
Казват, че се правят промени, защото нямало пари в държавата. Каква ще е тогава тази реформа?! Преди всичко властта трябва да определи важно ли е за страната ни изкуството. Ако не е - о'кей. Ще правим театър напук - и преди сме го правили. Но ако е важно, а аз се надявам, че е така - трябва да има ясна концепция, така както за образованието и здравеопазването. Защото културата е тази, която се грижи за духовното здраве на народа си. Изкуството пък оставя най-верният документ за това, какви сме били, как сме живели и какво сме оставили на нашите потомци. Ако всичко това не се случи, на следващото световно първенство за най-тъп и бездуховен народ ние ще сме шампиони.
Освен държавните театри реформата трябва най-сетне да уреди начина на съществуване на частните като нашия Модерен театър. Най-малкото по Закона за конкуренцията ние също имаме право на субсидия така, както и държавните институции. Досега обаче не сме получили нищо. Не защото не сме искали. Искаме. Но засега това е само глас в пустиня. Може би защото театърът ни е нов, такова нещо не е имало досега. Вероятно държавата не знае как да постъпи. Надявам се, че в скоро време ще има ясен план как да се подхожда към театрални форми като нашата.
Културата със сигурност няма как да съществува по начина, по който сме преживявали досега. Нищо не е мръднало вече 30 години. Това прави изкуството ленно, артистите - мързеливи. Знаеш, че и да играеш, и да не играеш - получаваш едни и същи пари. Защо тогава да им играем?! По-добре да отидем на друго място, в съседния театър, да си изкараме някой друг лев от хонорар. Така или иначе заплатата ни е сигурна.
За да се смени тази схема, трябва да се излезе на свободния пазар. Но такъв засега няма. А и този пазар не трябва да е дива джунгла, трябва да има условия, за да съществува. Затова казвам, че най-напред трябва да има закони, които да осигурят пазара. Чак тогава да се реформира каквото и да било. Когато се осигурят възможности за пазар в изкуството, тогава вече абсолютно съм “за” всички да са на равен старт. И тогава повече ще печели онзи, който може, който е по-талантлив.
Извънстоличната ни култура обаче ще загуби от принципа “Който играе - печели”. Защото положението в тези театри не е чак толкова добро. Останалите сценични жанрове пък съвсем ще загинат. Според мен всяка община трябва да се грижи да има култура в града. Преди много години, когато са закрили театъра в Димитровград, се е вдигнал да го защитава целият град. Обидно би било Плевен, да речем, да остане без театър. Не вярвам местната община да не може да отдели 200 или 300 хиляди лв., за да издържа театъра си.
Какво ще стане и с т. нар. лабораторни театри, чиято цел не е да поставят рекорди по посещаемост на зрителите? Те правят изследвания в театралното изкуство. Това също е важно.
Аз като човек, който експериментира в областта на частния театър в България, никога не съм бил канен на обсъждания по реформата в Министерството на културата. Неясно защо. Това, надявам се, не е знак, че ще сме пропуснати при промените.
Вместо да се радват, че и у нас се е появил частен театър със собствена база, мнозина казват: “Дано това да не се случи.” Защото, ако се случи, ако ни потръгне, Модерен театър ще бъде сериозна провокация за цялата театрална система у нас. Да, ние сме частен театър - но това не означава, че критерият ни е паднал, че ще правим представления на всяка цена, за да вкарваме публика.
Ние, разбира се, имаме нужда от зрители. Но смятаме да възпитаме наша публика - с висока драматургия, без да правим художествен компромис. Убеден съм, че българите искат да гледат качествен театър.
Навсякъде тръбим, че трябва да се подкрепя частната инициатива, и това е, как да кажа, директива от Брюксел, от цяла Европа. Ние обаче сме единственият театър, който не получава и една стотинка от когото и да било - нито от държавата, нито от общината. Бившият министър на културата Стефан Данаилов дойде на откриването на театъра. На думи всички ни казват “браво”. Но реално никой с нищо не ни е помогнал.
Пътят, по който вървим, е труден наистина. Парите, изкарани от билети, ги вкарваме в нови постановки, плащаме режийни, плакати, реклама. Приятели ни помагат, при това напълно безплатно за декори, за костюми, за музика. И въпреки всички трудности не бих се отказал от този проект. Това е най-интересното и смисленото нещо, което ми се е случвало през последните 20 години. Доста дълго време работих в държавни театри, където съществуването ми като актьор малко или много беше безсмислено. Години наред получавах заповед: “Ще играеш тази и тази роля.” Никой не се интересуваше дали този образ е полезен за мен. Дали това е творческо предизвикателство. Дали не съм изиграл още пет такива досега. И понеже съм ги изиграл, да речем, успешно - хайде шестата. Това ме убиваше. Години наред си казвах: “Не ме интересува какво ще играя тази вечер, просто ще видя кой костюм ще сложа.” Това ме превръщаше в чиновник с 20-25 представления на месец. На сцената излизах всяка вечер, а получавах точно толкова пари, колкото и всички останали, независимо дали играят или не. Това е основен принцип на комунизма. И все още живеем така. Но аз отказвам. Затова съм в Модерен театър.
ПП: Г-н министър, от една седмица се опитвам да се свържа с вас. Но не мога. Нищо, ще опитам пак.
Искрено ваш: Ивайло Христов
Безсмислена би била всяка реформа, ако преди това не се осигурят необходимите лостове за финансиране на изкуството. Нужен е сериозен закон за театъра и работещ закон за меценатството. Трябва да се открият и приложат всички финансови механизми, чрез които инвестирането в изкуството да бъде въпрос на чест за всеки бизнесмен. Така държавата ще помогне сама на себе си и няма да се срамува от жалкия си неподлежащ на коментар бюджет за култура.
Казват, че се правят промени, защото нямало пари в държавата. Каква ще е тогава тази реформа?! Преди всичко властта трябва да определи важно ли е за страната ни изкуството. Ако не е - о'кей. Ще правим театър напук - и преди сме го правили. Но ако е важно, а аз се надявам, че е така - трябва да има ясна концепция, така както за образованието и здравеопазването. Защото културата е тази, която се грижи за духовното здраве на народа си. Изкуството пък оставя най-верният документ за това, какви сме били, как сме живели и какво сме оставили на нашите потомци. Ако всичко това не се случи, на следващото световно първенство за най-тъп и бездуховен народ ние ще сме шампиони.
Освен държавните театри реформата трябва най-сетне да уреди начина на съществуване на частните като нашия Модерен театър. Най-малкото по Закона за конкуренцията ние също имаме право на субсидия така, както и държавните институции. Досега обаче не сме получили нищо. Не защото не сме искали. Искаме. Но засега това е само глас в пустиня. Може би защото театърът ни е нов, такова нещо не е имало досега. Вероятно държавата не знае как да постъпи. Надявам се, че в скоро време ще има ясен план как да се подхожда към театрални форми като нашата.
Културата със сигурност няма как да съществува по начина, по който сме преживявали досега. Нищо не е мръднало вече 30 години. Това прави изкуството ленно, артистите - мързеливи. Знаеш, че и да играеш, и да не играеш - получаваш едни и същи пари. Защо тогава да им играем?! По-добре да отидем на друго място, в съседния театър, да си изкараме някой друг лев от хонорар. Така или иначе заплатата ни е сигурна.
За да се смени тази схема, трябва да се излезе на свободния пазар. Но такъв засега няма. А и този пазар не трябва да е дива джунгла, трябва да има условия, за да съществува. Затова казвам, че най-напред трябва да има закони, които да осигурят пазара. Чак тогава да се реформира каквото и да било. Когато се осигурят възможности за пазар в изкуството, тогава вече абсолютно съм “за” всички да са на равен старт. И тогава повече ще печели онзи, който може, който е по-талантлив.
Извънстоличната ни култура обаче ще загуби от принципа “Който играе - печели”. Защото положението в тези театри не е чак толкова добро. Останалите сценични жанрове пък съвсем ще загинат. Според мен всяка община трябва да се грижи да има култура в града. Преди много години, когато са закрили театъра в Димитровград, се е вдигнал да го защитава целият град. Обидно би било Плевен, да речем, да остане без театър. Не вярвам местната община да не може да отдели 200 или 300 хиляди лв., за да издържа театъра си.
Какво ще стане и с т. нар. лабораторни театри, чиято цел не е да поставят рекорди по посещаемост на зрителите? Те правят изследвания в театралното изкуство. Това също е важно.
Аз като човек, който експериментира в областта на частния театър в България, никога не съм бил канен на обсъждания по реформата в Министерството на културата. Неясно защо. Това, надявам се, не е знак, че ще сме пропуснати при промените.
Вместо да се радват, че и у нас се е появил частен театър със собствена база, мнозина казват: “Дано това да не се случи.” Защото, ако се случи, ако ни потръгне, Модерен театър ще бъде сериозна провокация за цялата театрална система у нас. Да, ние сме частен театър - но това не означава, че критерият ни е паднал, че ще правим представления на всяка цена, за да вкарваме публика.
Ние, разбира се, имаме нужда от зрители. Но смятаме да възпитаме наша публика - с висока драматургия, без да правим художествен компромис. Убеден съм, че българите искат да гледат качествен театър.
Навсякъде тръбим, че трябва да се подкрепя частната инициатива, и това е, как да кажа, директива от Брюксел, от цяла Европа. Ние обаче сме единственият театър, който не получава и една стотинка от когото и да било - нито от държавата, нито от общината. Бившият министър на културата Стефан Данаилов дойде на откриването на театъра. На думи всички ни казват “браво”. Но реално никой с нищо не ни е помогнал.
Пътят, по който вървим, е труден наистина. Парите, изкарани от билети, ги вкарваме в нови постановки, плащаме режийни, плакати, реклама. Приятели ни помагат, при това напълно безплатно за декори, за костюми, за музика. И въпреки всички трудности не бих се отказал от този проект. Това е най-интересното и смисленото нещо, което ми се е случвало през последните 20 години. Доста дълго време работих в държавни театри, където съществуването ми като актьор малко или много беше безсмислено. Години наред получавах заповед: “Ще играеш тази и тази роля.” Никой не се интересуваше дали този образ е полезен за мен. Дали това е творческо предизвикателство. Дали не съм изиграл още пет такива досега. И понеже съм ги изиграл, да речем, успешно - хайде шестата. Това ме убиваше. Години наред си казвах: “Не ме интересува какво ще играя тази вечер, просто ще видя кой костюм ще сложа.” Това ме превръщаше в чиновник с 20-25 представления на месец. На сцената излизах всяка вечер, а получавах точно толкова пари, колкото и всички останали, независимо дали играят или не. Това е основен принцип на комунизма. И все още живеем така. Но аз отказвам. Затова съм в Модерен театър.
ПП: Г-н министър, от една седмица се опитвам да се свържа с вас. Но не мога. Нищо, ще опитам пак.
Искрено ваш: Ивайло Христов
